В XX в.сл.Хр. времето е подвластно на все по-къс аранжимент, в сравнение с предишни далечни векове и особено с последните няколко десетилетия. Чрез новите технологии от почти всяка точка на света е факт като виртуална жива връзка прякото присъствие в пространството. В някаква степен обаче се забелязва все по-голямо раздалечаване в отношенията между хората. Това се отнася най-вече до т.нар. развити общества, в които индивидуализмът заема все по-отчетливи позиции, за сметка на разредени до размиване индивиди, общности, етнически и социални групи.
В резултат на това намаля количеството и качеството на общуването на хомосапиенса, което възпира междуличностното опознаване. В резултат постепенно забравяме от кой род сме и кои са нашите близки по кръв хора, какъв е бил животът на нашите (пра)родители. Изтъняват и нишките по линия на генома (ДНК), както избледнява представата как са изглеждали родствениците ни преди нас, на които дължим появата си на този свят. Загубва се информация за техния характерен бит и житейска философия, обреди и ритуали, таланти и форми на съпреживяване на основни човешки модели на поведение.
Понякога животът поднася изненади и в определен момент прочетена книга, стара снимка или вещ, „завещана“ от предишни поколения, може да възбуди любопитство, предизвиквайки въпроси, на които сърцето подсказва, че е добре да бъдат потърсени техните логични или подсещащи отговори. Тази е една от рецептите да се „намерим“ отново из лабиринтите в инфраструктурата на световния човешки мравуняк, давайки си сметка за едно или друго, което ни се е случило досега. Реална е възможността въз основа на внезапно озарило ни прозрение да прогнозираме какво ще е нашето предначертано в основни линии бъдеще.
Всеки от нас има „наследство“, което е добре да познава достатъчно, за да се чувства уютно в своя „свят“ тук и сега, но със съзнанието, че е благодарение на някого от преди и от някъде там. В днешно време, стига да е любознателен, настоятелен и последователен, човек може да се разрови в различни по съдържание „архиви“, включително практически в бездънния извор на Интернет. Така ще получи познание, което е възможно да го одухотвори, но може и да го приземи, за да се смири и спогоди със себе си.
Книгата на етнолога д-р Йордан Касабов „Милостта на времето“ е не само своеобразно продължение на предишни негови разработки, каквито са „Къзълбашите отвътре и отвън“, „Един народ – две вери“, „Богомилите – вечни и живи. Пратеници от древността“ и „Скритият бог – древна българска същност“. Също в някаква степен в ракурса им са енциклопедичното изследване „Шиковското население в България“ и сборникът с разкази „Преживелици“. Новата книга на етнолога е сложна амалгама от находки, почиващи на източници от най-различен характер. Това я прави многопластова провокация с мотиви от история, митология, теология, етнология, философия, езотеризъм, хералдика и др.
Тя е и поредната, чрез която той подава на читателя изобилие от сведения, включително и от автори – негови задочни съмишленици или опоненти на тълкуванията му по разнообразието от теми. Най-често това е на база на работата на терен и на последващи анализи на направените открития. Понякога е достатъчно да разтълкуваш личното си име, както и имената на твоите родители и родственици, за да достигнем до неизвестни истини и за самите нас, каквито не сме подозирали, че съществуват в паралелен свят, независим от нашата воля.
Друг път овехтяла дреха, съхранявана в „бабината ракла“ в продължение на десетилетия, а понякога и на векове, също е податка, за да се попитаме какво тя иска да ни каже. Да не говорим за духовни практики, характерни за семейната среда или популярни за общността, от която произхождаме.
Какво да кажем за случая с незнайно откога неразлиствани документи от прашните ъгли на старите къщи, съдържащи свидетелства за миналото на хора, живели преди нас. Ние сме техни преки продължители, макар да се разминават с тях нашите актуални за момента вярвания, разбирания за живота, дори и конкретната ни битийност.
На пръв поглед това е логично (известна е максимата „всяко нещо с времето си“), но от друга страна непонятният за самите нас статус е резултат от прекъсната традиция – забравена и загърбена по вероятно обективни причини. Защото междувременно в исторически план, а дори и в космически „нещата се променят“. Едва ли има човек, който в определен период от живота си да не се пита: кой съм, откъде съм „дошъл“, защо имам или нямам едни или други качества, с какво приличам или се отличавам от най-близките ми хора.
Във въведението към книгата си д-р Касабов заявява „…успяхме да съберем, проучим, изследваме и напишем редица материали и книги за същности, които малко или много не сме познавали …“, както и, че „…ще направим опит да покажем какво имаме и какво сме пропуснали…“. По известни или по неподозирани поводи ние, хората от българския род, имаме бели петна в паметта си за вече далечното минало на народа ни и предимно от тъмните години на най-големия отрязък от време, в който не сме имали самостоятелна българска държава.
В неговите рамки българинът е вървял по дълъг и криволичещ път, в който на всеки остър времеви завой или пред възникнала житейска преграда е трябвало с цената на всичко да продължи да върви уверено напред, по възможност заедно с хората от общността, макар и в различна посока, несравнима с предишната. Налагало се е да се заобикалят прегради в търсене на странични и безопасни обходи. Първата „глава“ на книгата се отнася до историческите истини за периода XV-XIX в., когато в подобни случаи повечето от нашите предци са вземали важни решения – в индивидуален порядък, като личен избор или на общностно ниво, но предизвикани от безалтернативна принуда. Така се налага впечатление, че обикновено обстоятелствата са диктували подходи, гарантиращи и най-малката възможност за оцеляване – на първо време във физическия смисъл.
А после и фактически, т.е. с проекция в бъдещето, понякога в друго качество и проявление – най-често безвъзвратно с рязка промяна в начина на живот на същата географска ширина. В днешно време всичко това е основание за съвременните поколения да са с една утвърдена представа за себе си и да имат живот, далечен по форма и съдържание, език и религиозна принадлежност на своите предци. Защото възловата свързваща брънка отсъства, за да спои поколенията с байпаса на препредадената между тях информация – понякога категорична в посланията, а друг път – кодирана, както се оказа, според твърденията на д-р Касабов.
Но тъй като нищо не се губи в пространството, тя е някъде там и трябва да я намерим, за да закърпим бримката, преди да се е самообезличила докрай дрехата на прекършената българщина. Д-р Касабов надниква в пренебрегвани до днес документи, малко познати или афиширани с друг научен прочит. По този начин той подпира с иновация своите твърдения, включително чрез разбулване на предимно скрити съобщения, които обаче са все още видни по епиграфски и хералдически надгробия, останали от времето на империята, владяла няколко века българските земи. Разбираме също, че в продължения на десетилетия някои от темите са били в периферията на интереса на изследователите, поради което не е работено последователно по тях.
Разпознавателните тълкувания, свързани с властвалите в продължение на три века т.нар. еничари, голяма част от които българи християни, са сред най-интересните и с научен принос в книгата, тъй като разширяват общоприетата представа за ролята им в кръга на султанското управление. Разкрита е философията им на съществуване, както и важното им многофункционално значение в периода на служба и преобразяването им след нея. За мнозина сигурно ще е изненада колко голям е броят на техните поселища в Североизточна България. В разшифрован план е представена темата „девширме“, отнасяща се до преобръщането във верска и родова основа чрез вземане на деца за бъдещи еничари.
В контекста на темите в книгата са разгледани различни религиозни течения – богомилство, бекташийство, шиизъм, суфизъм, хетеродоксно дервишество и др., вписани в канавата на сложната философска и житейска действителност в Османската империя и в частност на древната българска територия, където са съжителствали като османлии (поданици на падишаха) не една и две етнически групи.
В края на своя пореден завладяващ със своята многообразност труд, д-р Касабов завършва със своеобразен завет: „Милостта на времето е опарила много съществени свидетелства за това какво всъщност те предявяват на желаещите да научат повече за миналото си. Има още огромна работа, която трябва да се свърши по разшифроване на този проблем, но времето е милостиво и ще даде на учените тази уникална възможност да го направят по най-категоричен начин“.
Подобно на всяка разработка по въпроси, някои от които са били табу в продължение на векове, включително и по волята на държави с други интереси спрямо историята на България, разгледаните в книгата теми са били пренебрегвани или за тях е писано от диаметрално противоположна гледна точка. Възможно е вижданията на автора да внесат смут както у отделни учени, така и в наши съграждани от определени среди. Със сигурност ще има хора, които ще се почувстват лично засегнати, и поради това ще им бъде трудно да възприемат твърденията на автора, и на други като него, достигнали до същите идеи.
В политическия смисъл е възможно да се достигне до крайно отхвърляне на научните достижения в „Милостта на времето“, защото в светлината от историческия прожектор наблюдаваме в брауново движение други тези по същите щекотливи проблеми. Във всички случаи обаче повдигнатите въпроси и предложените на нашето внимание тези ще търсят своето продължение в търсенето на истината. И не трябва да се забравя, че в настоящото изследване всички дирения са на терен, където (арте)фактите сами говорят за своята същност с доказателства на безсъмненна наука.
Изпращайте ваши снимки и информация на [email protected]
facebook Присъединете се към нашата Facebook група за новини от Силистра и региона.
