За любознателния читател винаги е било интересно да попадне на патриотични четива, свързани родния град, в случая със Силистра. Едно от тях е от преди няколко години – издадено е през 2015 г. от Регионална библиотека Силистра, но за съжаление не е познато на широката общественост. Става дума за „Легенди и предания от Силистренския край“ със съставител Мануела Енчева – краевед в най-голямото библиотечно звено в областта.
Своеобразният сборник от близо 30 страници съдържа 9 текста с автори Аврам Василев – учител и краевед – почетен гражданин на Силистра, Борис Илиев – юрист и краевед, създател на похода „По стъпките на Таньо войвода“ (от Пожарево, Тутраканско, до Керчан баир, Поповско); Руси Шимабеев – журналист, Цветан Неделчев, Драгомир Горошев, Радостин Горошевич и Генади Митев. Както и от доростолския митрополит Иларион (живял 1913-2009 – начело на епархията в периода 2003-2009), който иначе е родом от град Елена и е от възрожденски род. В края на сборника е и библиографска справка „Български легенди“ за публикации – отделно и във вестникарски издания.
От материала „Легенда за Добруджа“ на Аврам Василев научаваме за създаването на Добруджа: „…на Господ му било скучно сам да живее, затова създал и чудни хора – едри, снажни, работливи, гостоприемни, красиви и най-важното – добри. Погледнал ги Господ, усмихнал се и рекъл: „Нека земята се казва Добруджа“…Бог им заръчал, когато играят, да се прегръщат през раменете, да се гледат в очите и да стъпват на земята твърдо…“.
Крепостта при Силистра винаги е била важна за съответната империя, властвала в земите на Добруджа и край Дунав по долното течение на реката. „Как се е появило името на крепостта Силистра?“ е написал Генади Митев. В основата на легендата са двамата влюбени – момъкът Сил и момата Истра, която издъхнала в ръцете на своя любим, заклевайки го да построи крепост, започваща от мястото за техните съкровени срещи.
Малко по-различен е вариантът на Цветан Неделчев. В него става дума за сестрите Сила и Истра, които живеели в малка къща до реката, но притежавали неземна сила и защитавали своя град. Пред тяхната смелост се стъписал и владетелят на войските, тръгнали да превземат града. Него смелите девойки го прокълнали да се превърне в дърво, а войниците му да станат цветя и птици. В тяхна чест градът бил наречен…Силистра.
В легендата, представена от Руси Шимабеев със заглавие „Каменният кафез“ се разказва за т.нар. хумби – подземия, в град Силистра (след време една от тях бе превърната в дискотека „Тойота“, а по-късно друга стана комплекс „Хумбата“). От написаното разбираме, че, навлизайки надолу в хумбите – назад във времето арсенал за боеприпаси, после и място за зреене на кашкавал, се чувал гласът на бунтовник, зазидан под града. На финала разбираме: „Когато слезете следващия път в подземието, сложете ухо на камъка“. Защото там се долавяло ехото от гласа на незнаен българин. Разбира се, и тази легенда е свързана с дългия период на чуждо владичество на града – в случая в османския период.
Две са легендите, разказани от юриста Борис Илиев, родом от Лудогорието, но работил дълги години в Силистра, изявявал се включително и като краевед. Едната от тях е „Ивайло в Дръстър“. Иде реч за царя, станал от свинар български самодържец. Разказва се за войводи, боляри, богомили, войници, татари. И за скъсаната обсада на града, след което цар Ивайло потегля към столицата Търново.
В „Обсадата на Силистра“ още в първите редове е представена като инфраструктура крепостта – „Меджиди табия“, градена в навечерието на Кримската война, чиито бойни действия се водят при Силистра в първите години на втората половина на 19 в. В разказа участва и Лев Николаевич Толстой. Научаваме и за плача на тълпата българи, останала разочарована, че крепостта не е превзета от русите – „Войната се изтегля далеч на север, но тежестите й остават край бреговете на Дунав“.
За една „Истинска история“ разбираме от записа на Радостина Горошевич: по разказ на нейните дядо и баба – акушерка и учител в село Добротица през 60-те години на миналия век. И следва изненадата – тяхната среща с родената през 1868 г. баба Калина, която на 92-годишна възраст разказва, че се е срещала с Васил Левски във връзка с общуването му с възрожденеца Велико Скуртолов от село Ветрен. Цитиран е куплет от песен – разговор с калугерица, пята от Апостола.
На митрополит Иларион – духовен водач на Доростолска епархия, е легендата „Едно светло предание в Силистра“. От него си припомняме за аязмото при Срацимир, което владиката възстанови като свято място, стъпвайки на преданието за монаха Ангел (Ангелуш). Мълвата за лековитостта на водата в Ангелушевото кладенче се разнася из цяла Добруджа, та чак и в Европа, за да се превърне то в „свят извор“. В днешно време на това място е поставен кръст и в продължение на няколко години при управлението на дядо Иларин бяха провеждани празници край него.
За Срацимир като „моето родно село в миналото“ в легенда разказва и Драгомир Горошев, защото „от тук започва Родината“, предвид близостта с граничната бразда с Румъния. От разказаното проблясва спомен за здрав български дух в миналото – в годините на робството, за участие във Велчовата завера през 1835 г., за градежа на църквата двадесетина години по-късно с цената на рискована разигравка с дисаги с пари, събирани от поробителя като данъци. Накрая парите стигнали не само за духовната обител, а и за началото на градеж на училище в селото.
Разбира се, би било учудващо, ако в сборника отсъства легенда и за Сребърна – селото с необикновеното езеро, наречено „Елдорадо на блатните птици“. В нея „присъстват“ Феликс Каниц – великият пътешественик, посетил Добруджа през 70-те години на по-миналия век; натуралистът Калберматен, дошъл в селото, за да избие птици, чиито пера да занесе в Париж, Виена и други европейски столици, където да красят шапките в модните облекла на западноевропейските дами.
Източник: Йордан Георгиев
Изпращайте ваши снимки и информация на [email protected]
facebook Присъединете се към нашата Facebook група за новини от Силистра и региона.
